Вчера се возих в рейса и знаете ли кво се сетих – ако не се кефите на градския транспорт, да ви еба майката!

Беше към 6 часа следобяд в първия ден, след като времето се прееба тотално. Бях си предал дипломната и циклех в новата квартира, където нямам ток, вода и парно, но джоинт и лаптоп без интернет. Циклех си и се чудех кво да правя, след тая тежест, дето ми падна от гърдите с тоя университет. Седях си и звъннах на брат ми да ги видя те къде са и се оказва, че са в тях. Реших, че ще отида, но си пуснах филм и останах още четирсе минути, преди да ми стане скучен и да тръна. Извадих от дебелия куфар, в който са ми всичките дрехи, докато някой от сръчните ми приятели не дойде, да ми сглоби гардероба, един дебел, вълнен, черен пуловер. Навлякох го като в рекламата на пурлан и тръгнах по улицата.

Сега, аз от едно известно време спрях да се возя в градския и вместо това цепя пеша, щото през останалото време я съм седнал, я съм легнал пред лаптопа и не се движа много, а трябва да се движа, за да се движат и лайната и да вървят надолу, за да се махне онова тежко чувство, дето ти прави терсене. Обичам да вървя, щото тогава музиката ми звучи по-добре, отколкото на парти или вкъщи. Не знам, може би е щото не танцувам много. Та идеята ми беше, че спрях да се возя в градския не щото ме е гнус или съм над тея неща, а щото ме кефи да ходя, а и рядко ходя чак толкова надалеч, че да не се оправя пеша.

Обаче точно в тоя ден времето се беше преебало много, и не че ми беше студено, щото като вървиш бързо, като мен, се стопляш веднага и в най-големия клинч, но и брата живее в Хладилника, което си е стабилно разстояние, та щеше да се наложи да хвана нещо. Бях до спирката на 9ТМ на Попа, обаче реших, че ще повървя още малко и ще стигна до онази на НДК. MP3-ката беше почнала да се преебава преди няколко дни и въртеше една и съща песен, затова по пътя натам се отбих до Плесио, за да купя нова, преди да ми е свършила заплатата. За секунда се чудех дали да не си взема айпод, от онея малките, дето са без дисплеи, но тогава се сетих, че в такъв случай няма да имам дисплей, а и Стив Джобс е мъртъв, така че си взех филипс. Много се радвах, че няма да трябва вече да слушам само Ring of Fire, така че ми се вървеше. Стигнах до спирката на НДК, където чакаха около десеттина намръщени, мръзнещи човеци. Огледах се дали нещо не идва и като видях, че не - реших да се пробвам и до Хемус, за да си съкратя стоенето на едно място.

А, ето я другата причина(важната) да не се возя в градския. Напоследък, когато стоя в рейса или трамвая или каквото там и пътувам без да се движа, започва да ме хваща леко онова чувство, което баба ми нарича „съклет“. Гадна работа е съклета, казвам ви, гадна работа е да стоиш на едно място. Сега като се замисля май верно може да съм невротик. Не че знам дали това е клиничното определение, но тая работа ми се струва точно като симптом на невротик, не мислите ли? Да те хваща съклета, докато седиш в градския транспорт, просто защото не правиш нищо.? Не знам. Аз по цял ден седя на стол в офиса и не ме е хващал съклет веднъж. Е, може би един или два пъти, но предполагам е нормално от време на време. А дали не е защото в офиса имам компютър, а в градския - не? Нищо чудно. Вижте в какво ни превърнаха тия машинки. Не мога да понеса да ми е скучно 10 минути. Трябва я да слушам музика, я да се взирам в някакъв екран, щото не мога да си остана сам с мислите. Или съм си станал скучен, или има нещо, за което не искам да мисля. Сигурно второто, щото принципно съм си интересен като почна да си мисля, обаче на тъмни места отивам и сам си се спичам. Душевни настинки са това, всеки ги има. Като разстройства, само че мозъците на повечето хора не са баш разстроени, а само леко настинали. Леко увредени. Или не леко, но достатъчно, за да го скрием от останалите, а? Това, някой веднъж ми каза, е определението за лудост. Луд си, като го забележат другите. Затова има толкова много луди дето си джиткат безпризорно – никой не се заглежда.

Както и да е, стигнах до Хумус, където чакаха два пъти повече хора. Вече не валеше, но пръскаше достатъчно за да ми стане терсене. Стоях и се чудех мога ли да стигна и до Кемпински, но в тоя момент рейса дойде. Не беше от новите, ни най-малко. Беше раздрънкан, оранжев, наклонен на една страна и пълен с хора догоре, та чак се бяха запотили прозорците. А сега щеше да се напълни още повече. За секунда се зачудих дали пък да не повървя още две спирки и да хвана следващия, но преди да успея да реша, вече се бях качил.

Вътре бяхме натъпкани ужасно много хора и за първи път разбрах, откога не съм се возил, натъпкан с хора в автобус през зимата. От миналата зима май, но ми се стурваше повече. Беше дядовата ръкавичка. Беше сухо, като изключим пода, по-топло от навън и както вече подчертах - пълно с хора. Заоглеждах се и не знам защо, но всички ми станаха изведнъж много мили. Реших, че ги обичам. След това реших да ги опозная и се заоглеждах никак скришом. Зяпах във всеки човек поотделно и си водех бележки на ум. След две минути осъзнах, че поне що се отнася до предната част на рейса, където бях аз, нямаше мнозинства, нито по пол, нито по възраст нито по социален статус. Бяхме по равно от всички. Имаше двама души, седнали един зад друг, които бяха навели глави над ръцете си, които бяха събрани над краката им, но от телефоните им се виждаше само светлината, която грееше по лицата им, докато самите апарати бяха скрити от седалките пред тях. Като ги гледах и се замислих как след една-две години всички ще пътуват, навели глави към дисплейте, гледайки екзотично порно, все едно сме в някаква странна дистопия от руски автор. Заоглеждах се отново, този път, за да видя, дали има и други с огрени лица, но нямаше. Казах си, че има време и това ще дойде.

Горе-долу тогава разбрах, че от едно известно време се усмихвам. Продължих така до края на пътуването и не спрях да се оглеждам. Всички бяха със сериозни физиономии, зяпат я надолу, я през прозореца, а един-двама даже се заоглеждаха обратно в мен. Най-вероятно са ме взели за луд, а може и аз да съм им бил интересен, знам ли? Изведнъж се сетих, че в тоя стар, раздрънкан гаден рейс ми е по-уютно от вкъщи и се сетих, че е баш заради всичките тея тъжни, отчаяни, миришещи хора. Пътувах и си мислех, колко хубаво и уютно е в тоя гаден , стар рейс и колко мили са ми тия отрепки и се сетих за това:

Ако ти си един от тия, дето казват „Ух, този градски транспорт, колко е мръсен и гнусен, няма ли да го оправят?“ или един от ония, които им отговарят „Ти мани транспорта, а как миришат тея хора?“ или пък може би си една от ония пачи, които веднага след това се включват, без някой да ги е питал „Заклевам се, имам чувството, че някой българи просто не се къпят. Никаква лична хигиена.“ или си от онея дето директно започват да обясняват как цивилизацията се разпада заради селяните или циганите, искам да ти кажа нещо.

Кой, да ти еба майката чумава, си ти, бе? Кое те прави толкова специален сред седем милиарда други, дето са същите като тебе? Заслужаваш да умреш, заедно със всичките си близки и приятели и въобще всички лайнари, които някога са си говорили с теб и след това не изпитали нужда да те удушат на място с голи ръце и риск да бъдат арестувани. Заради такива като тебе сме на това дередже. (Човечеството имам предвид)

И да те питам:

Какво толкова ще ти стане, да понесеш пет минути някой да ти мирише? Има негри, чийто живот трае две годинки, щото нямат за ядене и са болни от сто неща преди да скочат от утробата. Те биха живели в тоя градски транспорт и биха се радвали, а ти не можеш да понесеш 15 минути? Да ти еба майката! Ти не миришеш ли, путко? Ти не сереш ли? Не си ли прост, и злобен и зъл понякога, не си ли стоял в сам в стаята си, да си мислиш колко си тъп и безполезен? Не си ли преебавал хора, които обичаш? Не? Значи освен зъл и глупав, си луд и самозаблуден.  Ако Иисус беше жив щеше да ти навре двуметрово дилдо от лава в задника за тая ти шибана гордост. Как можеш да не ги обичаш тея хора? Как можеш да живееш със себе си, ако мразиш тях? Коя част от теб не е изпълзяла от същата праисторическа супа, от която и техните? Как можеш да не ги обичаш? Кое в животите ти дава право?

Слушай, направи ми една услуга. Ако си от тея, дето не им харесва как миришат хората и по някаква причина сме приятели, да знаеш, че вече не сме. Не те харесвам, неприятен си ми и направо те мразя. И миришеш, говедо, миришеш на мърша.  Следващия път като се видим, не ми казвай „Здрасти“. Просто подмини. Няма да ти се обидя, ще се сетя, че е щото си разхищение на материя и спираш общия прогрес с шибаните си претенции и няма нужда да си говоря каквото и да е с теб.

Ако ме харесваш и искаш да продължиш да си говорим, направи следното: Качи се в най-изгнилия рейс за Факултета, ама изчакай да е пълен, и се смеси с тъплпата. Като се качиш, притисни се към някой. Ако не е от твоята раса, притисни се два пъти по-силно. Ако мирише лошо, притисни се още два пъти по силно и дишай дълбоко през носа. И помни: така мирише човечеството.

Дишай така, докато не ти се насълзят очите. Дишай, докато не ти се обърне стомаха. Дишай, докато не ти се завие свят. Дишай, докато не си върнеш закуската. Дишай, докато не я обикнеш тая воня, щото така миришеш и ти, брат и докато си мислиш, че си нещо повече, доникъде няма да я докараме.

А, да -

И ако за това просветление не щеш да си платиш левчето, еми на майка ти в путката.

Край.

(Source: theedachshund)